Янко Шопов си има злато и... сребро от едно световно
Автор: Красимира СТАНКОВА
„От световното в Сан Диего имам два медала – златен и сребърен, както и писмо, в което ме уведомяват, че съм шампион“, казва с усмивка Янко Шопов.
С името на славния борец е свързан един от големите куриозите в световната борбата, когато за първи път през 1979-а Международната федерация обявява двама шампиони в една категория.
Подобно постижение нерядко се случва в спортовете, където решаващ е хронометърът - плуване, лека атлетика, колоездене. Но в борбата е абсолютен прецедент. И през 2023-а се повтаря с Дейвид Лосончи (Унгария). Тогава след 
уважена контестация заради допусната съдийска грешка, два месеца по-късно унгарецът е обявен за шампион и поделя първото място с турчина Али Ченгиз в категория до 87 кг на класическия стил. Трети са Жан Беленюк (Украйна) и нашият Семен Новиков.
Преди 45 г. подобен развой на ситуацията има и с Янко Шопов. Българинът стига финала, където случайно или не, се бори също с унгарец. На Ференц Кочиш обаче дават несъществуваща точка и го обявяват за победител в категория до 74 кг на класическия стил. Но за щастие срещата е заснета на видео. До награждаването обаче резултатът е непроменен. Шопов се качва на стълбичката като сребърен медалист, сълзите напират в очите му..., а противникът взима златото и в негова чест звучи унгарският химн.
„Казах си: Ей, ще съм като Осман Дуралиев, все със сребро, защото още първата година ме ощетиха и останах втори на световното – спомня си Шопов. - А Райко Петров ме утешава с думите: „Спокойно ти си шампион!“. Отвръщам: „Да, ама на него му дадоха златния медал...“ И му ударих един рев...“
На следващия ден българският отбор заминава за България, а на летището в Лос Анджелис американска стюардеса намира младия борец и му връчва телеграма от Сан Диего.
"От Международната федерация ми съобщаваха, че жалбата е уважена и ме обявяват за световен шампион - казва с усмивка Янко Шопов. - Тогава отново се разплаках, вече от радост."
Медалът е пратен по Райко Петров, който остава и за схватките в свободния стил на първенст
вото в Сан Диего. А отличието Янко получава от треньора на първия лагери на „Диана“, след като отборът е тържествено строен.
Резонно според статистиката сребърен медалист няма, а след двамата шампиони на трето място е поставен германецът Карл-Хайнц Хелбинг.
Шопов е на път да вземе златото още при дебюта си на световно първенство, в Минск '75. Никой не го слага в сметките си дори в тройката, но той стига до финал. А там се бори за титлата с представителя на „сборная“ Анатолий Биков, който на следващата година покорява олимпийския връх.
Преди това обаче Александър Томов и Камен Горанов печелят финалите си и ликуват на световния връх.
„Треньорите нямаха интерес да стана шампион – казва с огорчение Шопов. - Ако бях станал първи, щях да завиша плана на отбора за олимпиадата в Монреал '76. - А те нямаше да вземат повече пари, защото вече бяха достигнали тавана. Но това го разбрах години по-късно....Бях в отлична позиция срещу Биков. Трябваше само да отстъпвам пред руския борец и да предизвикам да ме дисквалифициран за пасивност, такива бяха правилата. И това беше достатъчно да стана световен шампион...“
Но като дебютант Шопов стриктно спазва треньорските указания. Селекционерът Филип Кривиралчев ре
ди друго отстрани. „Влез в него, вкопчай се, дай му точка, за да загубиш по точки.“ И той го прави.
„Да, ама шампион стана Биков, а аз останах със сребро – казва именитият борец. - Според регламента тогава, ако загубя като съм дал точка, руснакът става първи. Но ако бях паднал за пасивност без да дам точка, ставах шампион...“
Малко утешение е, че на следващата година става №1 в Европа на първенството в Санкт Петербург.
С борба Янко започва да се занимава още 11-годишен. Тогава в залата на дружество „Спартак“ в центъра на София го води брат му Стефан, който е с 3 г. по-голям от него.
В залата тренират бъдещи колоси като Александър Томов, Христо Трайков, Венко Цинцаров, самият Боян Радев.
Първият му треньор е Веселин Маринов. „Страхотен педадог, знаеше как да увлече децата без да ги форсира с прибързани тренировки“. На първото си състезание, градското първенство, тогава хлапе в 6-7 клас, става втори, защото не знае как да се пази от ....поясно хвърляне.
„Викаха ми: Пази се, пази се от поясното! А аз не знаех какво да правя“, спомня си шампионът.
Шопов е възпитаник на първия випуск на спортното училище „Олимпийски надежди“ , което отваря врати през 1968 г., непосредствено след игрите в Мексико. Същото лято София посреща младежкия световен фестивал, заради който построяват хотелите в „Диана“, използвани и до днес от елитните спортисти.
„Условията бяха отлични за онова време, дадоха ни и хубава екипировка, което ни повдигна самочувствието – връща лентата именития борец. - Често тренирахме с националите на „Диана“ и така израснахме покрай тях.“
Шопов е сред малкото български борци, който става шампион на престижния турнир „Иван Подубни“ в Русия през 1981-а, печели и златния пояс „Никола Петров“ (1978), а с тима на „Левски“ ликува като европейски клубен шампион на първенството в Лапуа (Финлания) през 1974-а, след като в решителната схватка побеждава с туш руски борец. Успехът му носи чин „офицер“ в „синия“ клуб.
А след като приклюва със спортната си кариера, в която печели 7 медала от големи първенства и се нарежда 4-ти на олимпиадата Москва 80, се захваща с треньорска работа.
Първо, предава опита си в „Левски“, после става помощник на Динко Петров в младежкия национален отбор. И там не минава без премеждия. Тимът става втори в отборното класиране на световното във Ванкувър през 1987-а, но трима от състезателите емигрират. А треньорите след това освободени, че .... неопазили борците. След година обаче успешният тандем се връща на поста. Но не задълго. Шопов получава предложение да замине за Франция. И е сред първите, който прокарва пътя на класическата борба в страната на Наполеон. В мисията му помага и владеенето на френски език, който той учи още от малък. На българина е поверена и подготвката на домакините за олимпийските игри Барселона '92.
В годините е бил също съюзен треньор, както и помощник на Армен Назарян в мъжкия национален отбор. А сега не пропуска голямо състезание.
„В последните години навлязоха много източни бойни изкуства, които отнеха много момчета от нашия спорт – казва Янко Шопов. - И животът се промени, хората отвикнаха от мъката, от трудностите... А борбата е много труден спорт, в който резултатите, ако въобще дойдат, идват чак на шестата-седмата година. Когато аз станах световен шампион вече бях тренирал 15 години... За да постигнеш нещо в нашия спорт, трябва голямо търпение и постоянство!“
