Стойчо – певецът сред борците

Автор: Красимира СТАНКОВА

„Спортната си форма поддържам с много работа – казва Стойчо Петков, бронзов медалист от световно и европейско първенство при юношите. - Самата работа е спорт! Или съм на трактора, или кося и после правим бали, или събирам тор.... работа колкото искаш!“

Навръх 13 април бившият национал в тежка категория на свободната борба празнува 63-та си годишнина. Но денят, е като всеки друг, заради купищата ангажименти, които не го оставят свободен нито за миг.

Вече 40 години отглежда говеда, сега са 220, за които „грижата е 365 дни по 24 часа“.
„Трудно се гледат – продължава той. - За тях няма Гергьовден, Великден или пък събор. Искат ежедневно да ядат, да им е почистено, да бъдат обгрижвани.“

Освен с животновъдство Стойчо се занимава и с ресторантьорство, изкарал е четири мандата като кмет на родното си село Зидарово, недалеч от Созопол. А всичките му ангажименти са съпътствани с .... музика. Още от детските си години проявява певчески способности, свири и на гайда, досега е издал три диска със странджански песни.

„О, това е голямото ми хоби – признава той. - Дори свирих и пях, когато взех бронзовия медал на световното във Ванкувър, страшен веселба падна.“

Вече спечелил отличието, Стойчо се влиза в асансьора на хотела заедно с американци, които се оказват... българи, емигрирали в Щатите. И от дума на дума разбира, че са пристигнали в Канада да изнасят концерти. Изпълняват народни песни, включително и странджански.

„Ръководителят на групата ми каза, че можел да свири на гайда – връща лентата българският борец. - Казах му: И аз мога, но не я нося. А той: Ние имаме, ще ти дадем. После слязохме във фоайето, като засвирихме, като запяхме... Имахме двама световни шампион, страшен купон стана... Аз също можех да стана шампион, една точка не ми стигна...“

На мондиала през 1981-а Стойчо се бори при най-тежките над 100 кг. По пътя до върха го спира единствено руснакът Виктор Зангиев – 2:3. Тогава треньор на националния отбор е Петьо Заберски, който с напътствия му помага да влезе в категорията, а то е да... качи 500 грама.

„В нашия спорт това е най-трудно – казва Петков. - Треньорите решиха да ме пуснат при най-тежките, защото се справях добре и в двете категории. Но там трябва да си 100 килограма и 100 грама поне. Аз тежах 99 килограма и 400 грама, бях целия в мускули... Ей, ядох, пих, какво ли не правих, и все толкова. Накрая ги качих. В такива моменти музиката много помага... С гайдата съм ходил и пял къде ли не по лагери - Белмекен, Тетевен... Музиката действа разстоварващо и е голям отдушник, особено в предсъстезателните дни, когато трябва да сваляш килограми... Пък така може и да съм помогнал на някого да стане световен шампион...“

На следващата година Стойчо печели бронз и на Европа, а в колекцията си има още две титли от Балкански първенства.

Бъдещият медалист израства в край с традиции в борбата. И още от дете има голямо желание да тренира. Връстниците му също искат, напливът е огромен, но при първия подбор в училище, за него не остава място и не го взимат.

„Толкова исках да се боря, че постоянно се катерех по оградата и гледах как другите тренират – признава Стойчо. - Тогава борбата беше национален спорт, не минаваха събори и панаири без борби. И бе голяма гордост да тренираш.“
Мечтата му обаче се сбъдва чак когато е ученик в осми клас. Талантът у него открива треньорът Кирил Ковачев. А той не го подвежда. Още на първото състезание, окръжното първенство, малчуганът става шампион, следва титла от републиканското първенство. За да се превърне след време в най-успешния ученик на родното школо.

За да постигне тези успехи обаче, тренира при най-добрите по онова време. Кариерата му продължава в Бургас, където се подготвя при световния шампион Руси Петров, с него работи и Димитър Добрев, съименник на златния олимпийски медалист в класическия стил. В националния отбор пък попива знания още от Тодор Гълъбов, Радослав Радославов, Желязко Димитров. Но се отказва рана от спорта, на 25-годишна възраст.
„Тогава конкуренти ми бяха Георги Янчев и Славчо Червенков, които взеха медали от големи първенства при мъжете – казва Стойчо. - Реших, че няма смисъл да продължа.“

И се връща там, откъдето е започнал. В родното си село се захваща с треньорска работа и учи на борба децата в училището. Не след дълго възпитаниците му стигат до първите си медали от турнири в околността. При първия си мандат като кмет през 2007-а, по идея на един от треньорите си Ангел Гочев, основава и клуб, който кръщават на името на Никола Станчев, първия олимпийски шампион на България. След години клубът е преименуван на „Ангел Гочев“, а неговите синове и бивши национали Сотир и Мирослав, поемат развитието му. Сред най-добрите им състезателки в последните години е Евелина Николова, бронзова олимпийска медалистка.

„Борбата на много хора е помогнала, на мен също – казва Петков. - Спортът е вид привилегия за човека, защото те учи на ред, дисциплина, придобиваш навици, калява железен характер, който след това помага много и в живота. Да си добре организират и да се справяш с всякакви трудности.“

Доказва го и самият той с умелото жонглиране между животновъдния си бизнес, ресторантьорския, кметския, певческия... „Аз почивам като работя и работя като почивам...“, казва с усмива шампионът.